Дупничанката Ирина Верне, омъжена от 11 г. в Париж: Социално слабите във Франция получават 600-800 евро, преглед при лекар е 4 евро, а тук системата тотално е изоставила българския гражданин, със съпруга ми се запознахме по интернет

Синът ми Никола е кръстен в черквата «Св. Богородица», рождените му дни ги празнуваме в Дупница, Коледите – при френските баба и дядо  

Искам да бъда полезна на бедните тук, в Париж ми липсва нашенската естественост, там не можеш да звъннеш на някого и веднага да излезете на кафе, казва основателката на сдружение „Мисия България”

Ирина Верне е председателка на Сдружение „Мисия България”, което създава със свои приятели преди 8 години в Париж, където живее. Целта на сдружението е да популяризира България. Работи в 3 области – култура, образование и социални дейности. Ирина е родена в Перник, откъдето е майка й. Там живее и завършва средното си образование. В родния град на баща си – Дупница, завършва Учителския институт. Работила е като начална учителка в Перник. Завършила е и начална педагогика и право в Благоевград. Била е в ръководството на синдикат „Подкрепа” в Перник и в централата в София. Малко преди да започне работа като юрист се омъжва за французин и се установява в Париж.

– Ирина, разкажи за себе си, как се казваше, преди да станеш Верне? 

– Фамилията ми е Кирилова, но докато не бях омъжена, бях позната по бащиното си име – Владимирова. Сантиментално мисля, че една жена е хубаво да си пази фамилията, от която произлиза. Ще направя паралел с Франция – там жената официално в документите за цял живот си остава с фамилното име, с което е родена, а в личната карта има един допълнителен ред, на който пише фамилията „по мъж”. Така че каквито и промени да настъпят в живота на жената, няма промени в нейното фамилно име. Разбира се, тя има правото да избере да бъде позната в обществото с фамилията на мъжа си, ако го желае. Това е много удобно, ако жената си е купила жилище или е получила нещо преди сключването на брака, след смяната на фамилията трябва да взима удостоверение за идентичност на имената, за да се знае, че този документ се отнася за същото лице. Какво друго да ви разкажа? Родена съм в Перник и там съм учила. На 18 години, Дупница от градът на лятото, защото винаги лятото и ваканциите съм прекарвала при дупнишката ми фамилия, стана студентското ми градче. Едни от най-хубавите ми студентски години – две, са в Учителския институт. Там получих основата, независимо, че след това завърших висше образование – начална педагогика, а след това и право в Благоевград. Каквото и да си говорим, Дупница имаше един невероятен институт, с едно име, което малко институти могат да конкурират като качество, като отношение, като подготовка. Това, което съм оползотворявала в практиката си като учител, е било наученото тук. Винаги се сещам за преподавателите ни – изключителни професионалисти. Няма да изброявам имена, за да не пропусна някого, но и сега срещам мнозина и за мен е чест, че съм била тяхна възпитаничка. Мога само да изразя съжаление, че Дупница не можа да си запази учебното заведение, под някаква форма да си остане студентски град. Защото студентите дават живота на един град, дават друг облик, внасят новостите. Много загуби Дупница във всяко едно отношение със загубата на този институт. И честно казано, това ми е мечтата – дай Боже, да дойде такава управа, която да създаде такова учебно заведение. Има базата – сградата си стои, общежитието си стои. Дупница трябва да има висше учебно заведение. Може и да не бъде точно педагогическо учебно заведение, макар че това е силен аргумент с историята, която има. Та възпитаниците му сме навсякъде, от цяла България са учили тук, толкова много преподаватели има по трудово, по рисуване, начални учители, че всеки един, като го питат, се сеща за този град само с хубави неща, така че няма нужда от голяма реклама. Ако бях останала в България и институтът в Дупница съществуваше, а детето ми имаше наклонност към педагогиката, то щеше да почне оттук. Мисля, че не само аз, която съм завършила тук, ще каже това. Затова мисля, че ще бъде прекрасно, ако се върне институтът. Не може 100-годишен институт така да се затваря.

Кое е най-хубавото, което си спомняш от тези студентски години?

– Някаква невероятна сплотеност имаше в тоя момент. Това може би е характерно за всички висши учебни заведения, но аз след това в Благоевград съм учила задочно и някак си не можах да усетя това. А и Благоевград като град винаги ми е бил малко по-студен с този мрамор… Всички знаем, че той е правен заради посещение на Тодор Живков, наистина хубав град, подреден, обаче Дупница е много самобитна. Друго е като мине тук по централната част човек, като види старите сгради, с всичката тази орнаментика, която има. Тя си е специфична.

Подробности в печатното издание

Снимките:

1Ирина Верне

2. Ирина (първата вляво)в лятното ателие по квилинг в Дупница.

3. Френски младежи по време на обмен, организиран от „Мисия България” в Дупница.

 

 

Вижте видеоканала ни:


LEAVE A REPLY

Please enter your comment!
Please enter your name here

The reCAPTCHA verification period has expired. Please reload the page.