„Понякога ще идвам във съня ти като нечакан и неискан гостенин…” Така започва едно от най-разтърсващите стихотворения в историята на българската литература, с което броени часове преди смъртта си Никола Вапцаров се прощава със своята съпруга и любима Бойка. В уникалното разминаване между нежната лирика и чудовищното работническо ежедневие Бойка Вапцарова е опората на поета в многобройните му неравни битки с реалността. От първата им среща край фабриката в Бараково през лятото на 1932 г. до фаталния край двамата се сблъскват с невероятни трудности и мизерия, губят седеммесечния си син, но остават верни на обичта си до вечерта на 23 юли 1942 г., когато Никола Вапцаров е разстрелян заради подривна комунистическа дейност. Стихотворението „Прощално”, написано в килията от Вапцаров за Бойка, е символ на безсмъртието, което само истинската любов може да роди.
Прощално
Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.
Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам –
ще те целуна и ще си отида.
