В деня когато Иисус Христос беше разпнат, освен неговата смъртна присъда, бяха изпълнение още две.
(Лука 23:32-33)
И с него караха и други двама които бяха злодейци, за да ги погубят. И когато стигнаха на мястото наречено Лобно, там разпнаха Него и злодейците единия отдясно Му, а другия отляво.
Голгота (гръцки: Γολγόθα, Κρανίου Τοπος; иврит: גולגלתא, „лобно място“ от арамейското gûlgaltâ, букв. „череп“; латински: Calvaria) – според новозаветната традиция – мястото на разпятието на Исус Христос. Намира се извън стените на Йерусалим, при хълмовете на северозапад от града. Самата дума „Голгота“ е наименованието на хълм, кръгъл като череп.
Християнското богословие прави връзка между лобното място на Исус Христос (Голгота) и черепа на Адам, (който според вярването е погребан на същото място) —- Стичайки се по хълма (респективно черепа на Адам), Христовата кръв трябва да измие телесно Адам и в негово лице символично – цялото човечество от греха. В християнската традиция, Голгота (хълмът) също така се разглежда като свещен център на света – „пъп“ на земята.
В старобългарски гръцката дума за череп е преведена с думата ЛОБЪ, оттук идва изразът лобно място, означаващо място, където някой е загинал.
На Голгота, „хълмът на черепа“ (лобното място) бяха издигнати три кръста. Освен Иисус, там бяха разпнати още двама души. За разлика от Иисус те бяха справедливо осъдени криминални престъпници.
Лука ги нарича злодейци.
С това обстоятелство се изпълниха пророческите думи на пророк Исая, че „гробът му ще бъде определен между злодеите“ (Исая 53:9), и че „ще бъде причислен към престъпниците“ (Исая 53:12). Ако вникнем в текста и ситуацията, лесно можем да видим, че всеки от тези три кръста носи своето значение.
Кръстът на буновния злодеец изявява човешката твърдоглавост, заслепение и бунт срещу Бога.
Кръстът на Божият Агнец ни говори за Божията безгранична любов и за изкуплението, което Той ни осигури с Неговата саможертва.
Третият кръст — този на смиреният злодеец ни показва покаянието на един човек, който беше спасен от смъртта и греха на същия ден.
Вярвам, че всеки един от тези кръстове ни носи послание, което да достигне до всеки един от нас.
КРЪСТЪТ НА БУНТА
Нека да си представим сцената.
Голгота — хълмът на екзекуциите — мястото където се изпълняваха смъртните присъди. И трите кръста вече са издигнати. В средата бе разпнат Господ Иисус. Той бе жертва. Осъден е несправедливо. С нищо не е заслужил непоносимите страдания, на които е подложен.
От двете му страни са двамата престъпници, които понасят справедливо наказание за своите злодеяния. Ние не знаем техните имена, възраст, и престъпленията които са извършили. Но евангелист Лука ни дава ясно да разберем, че са виновни. Те са извършили престъпления, заслужаващи смърт. Около кръстовете са римските войници, които ги пазят.
Там е и тълпата, която е дошла за да стане свидетел на унижението на разпнатите. А те висят в предсмъртна агония. Неимоверни болки пронизват телата им. Времето им изтича. Стенат в мъките си и животът ги напуска. И все пак, в тези последни мигове от живота си те намират сили да разменят няколко думи помежду си.
Разговорът започва единият от злодейците. Той подхвърля язвителна забележка към Христа: „Нали ти си помазаника? Избави себе си и нас!“ (Лука 23:39). Като че ли тези думи бяха последният опит на дявола да разколебае Иисус да отиде до край и да завърши нашето изкупление. Но също така те свидетелстват за характера на човека, който ги изрича.
Всъщност този злодеец не иска да бъде спасен. Смята, че няма друга алтернатива освен смъртта. В думите му звучи безнадеждност и бунт. Решил е да не се поддава на натиска на тълпата и на болката. Горд и предизвикателен, той е твърдо решен да остане „силен“ до край. Държи се „мъжкарски“ — не допуска да бъде пречупен, сломен и смълчан от мъченията си.
Много хора в този свят може би биха се гордели с неговата непреклонност пред лицето на смъртта. От човешка гледна точка той се държеше като герой. Независимо от болката, унижението и страданието беше запазил хладнокръвие. Беше способен дори да се заяжда със своя колега по съдба, който беше разпнат до него.
Но има нещо, което е отвъд този живот. И то е смъртта. След няколко часа този горд, самоуверен и корав човек щеше да издъхне и да се отпусне в ледената прегръдка на смъртта. Неговата сила беше временна. Това, че беше жилав не можеше да му помогне. Неговата твърдоглавост го беше накарала да живее сам и да умре сам — без Бога. И сега той умираше в греховете си .
Предизвикателният злодеец беше пропилял дните си в правене на зло. Животът го беше огорчил и закоравил. Сега той щеше да срещне окончателното поражение — физическата, а после и вечната смърт. А спасението беше само на една ръка разстояние. Или, може би по-точно на един метър смирение.
Само ако беше повярвал, само ако беше се примолил на Господ, той щеше да намери спасение и вечен живот. Този затворник беше в самото присъствие на Бога. Кръстът му беше до този на Божия Син. Но бунтът в сърцето му го беше направил сляп за духовната истина. Макар, че беше толкова близко до Спасителя, той умря в греха си, в една ужасна агония на духа — пълен с омраза, злоба и безнадеждност. Неговото тяло беше погребано в един бедняшки гроб, а душата му отиде в ада.
Положението на този самоуверен бунтар е наистина окаяно. Но нека да погледнем на следващия кръст.
КРЪСТЪТ НА ИЗКУПЛЕНИЕТО
Иисус Христос влезе в Ерусалим като Божий Помазаник, за да умре на кръст като Божий Агнец и на третия ден да възкръсне като Божий Син. Когато той започваше своето служение Йоан Кръстител го представи на учениците си с думите: „Ето Божият Агнец, който носи греха на света“ (Йоан 1:29,36).
Това наименование можеше да се изтълкува само по един единствен начин. Агнетата се колеха като жертва за грях. Грешникът изповядваше вината си пред Бога и Го молеше да приеме смъртта на агнето вместо неговата собствена смърт. Грехът може да се заплати единствено със смърт. А смъртта на животно не е достатъчна за да го покрие. В посланието на апостол Павел до Евреите 10:4 се казва: Защото не е възможно кръв от юнци и от козли да отмахне грехове.
Затова в своята любов към нас Бог Отец изпрати Своя единороден Син, който да умря вместо нас. Той стана жертвата, Божият Агнец, който умря за греховете на света.
Великият пророк Исая писа за това как Бог щеше да направи помазаника жертва за нашите грехове. Той щеше да се натовари с нашата вина. Щеше да умре вместо нас като наш заместител, за да бъдем ние свободни от греха (Исая 53:3-12).
Това пророчество се изпълни в деня, в който Иисус беше разпнат между двамата злодейци (1 Послание Петър 2:24; 1:18-20).
Някои хора и днес питат: „Защо трябваше да умре Иисус? Не можеше ли Бог да ни спаси по някакъв друг начин като избегне смъртта?“
Отговорът на този въпрос се крие в Божието естество. Бог е свят и справедлив. Неговата святост не може да търпи греха. Справедливостта му изисква той да бъде наказан.
Затова всички хора, всички всички ние, които сме грешници, бяхме осъдени на смърт. Ако някой друг, безгрешен и невинен понесеше наказанието за нашите грехове, ние щяхме да бъдем оправдани и освободени. Но такъв човек нямаше, защото всички хора родени на тази земя бяха грешни.
Нужен беше един втори Адам – безгрешен и невинен, който да се съгласи да умре вместо първия Адам и всички негови потомци. И Христос го направи. През онзи ужасен ден Той умираше на кръстът, който беше по средата заради нас. Той не умираше във греха, защото беше безгрешен. Не умираше и към греха, защото в него няма грях и Той беше свободен от греха. Иисус умираше заради греха — заради нашия грях, който Той като Божий Агнец бе понесъл вместо нас.
Имаше голяма разлика между предизвикателния злодеец и Иисус.
Христос също страдаше, но Той не бе напрегнат като него. Имаше вътрешен мир и спокойствие . В Него нямаше насилие. Когато го разпъваха, Той се молеше за своите екзекутори: „Отче, прости им, защото не знаят какво правят.“ (Лука 23:34).
Когато Го предизвикваха, хулеха и ругаеха, Той мълчеше (Лука 23:35-37). Той знаеше, че не страда заради Себе Си, а заради нас.
Безропотно изпи всичката горчилка, с която беше пълна чашата на страданието. Любовта му даваше сила. Наистина, каква удивителна любов!
КРЪСТЪТ НА ПОКАЯНИЕТО
Между двамата злодейци, които бяха разпнати заедно с Христа имаше коренна разлика.
Другият престъпник не беше толкова безскрупулен и жлъчен като първия. Той беше тих. Неговият поглед също беше насочен към Човекът в средата. Той го наблюдаваше, но мълчаливо. Чак след известно време той проговори.
Най-напред се опита да вразуми колегата си от другата страна на Иисусовия кръст като го накара да види очевидното — това, че той е невинен, докато те са заслужили наказанието си.
И един от обесените злодейци Го хулеше, казвайки: Нали си Ти Христос? Избави Себе Си и нас! А другият в отговор го смъмри, като каза: Ни от Бога ли се не боиш ти, който си под същото осъждение? И ние справедливо сме осъдени, защото получаваме заслуженото от това, което сме сторили; а Този не е сторил нищо лошо.
Малко след това той направи една изключителна изповед на вяра (стих.42):
И каза: [Господи] Иисусе, спомни си за мене, когато дойдеш в Царството Си.
Той наблюдаваше Иисус. Забеляза надписа над кръста Му: „Този е Юдейския Цар“. Чу молитвата Му: „Отче, прости им, защото не знаят какво правят!“. И изведнъж духовните му очи се отвориха и той видя как всички парченца от мозайката идват на мястото си.
„Отче“ — Бог като баща на Иисус — следователно човекът до него е Божият Син. А и надписът над главата му Потвърждаваше, че той е Помазаника;
„прости им“ — грях, милост, прошка;
„понеже те не знаят какво правят“ — човешкото невежество и заслепение.
Може би, разбирайки всичко това, смиреният злодеец си зададе въпроса: „Ами аз? Какво ще стане с мен?“.
Може би страх от Бога изпълни сърцето му и когато чу язвителната забележка на другаря си, той се изплаши за последствията, които би могло да има едно такова богохулство. Той осъзнаваше вината и греха си и приемаше наказанието си като нещо заслужено.
Едно такова отношение е белег на искрено покаяние, а именно покаянието е актът чрез който можем да обърнем гръб на греха и да умрем към него. И така, в този критичен момент каещият се престъпник намери само няколко думи за да изрази това, което чувстваше: „Господи Иисусе, спомни си за мене, когато дойдеш в царството Си.“
Тези думи са една наистина забележителна изповед. В тях се съдържа вяра, че Иисус ще живее и след кръста — и не само ще живее, но и ще царува — ще завърши това, което е започнал като Божий Помазаник.
Отговорът на Иисус също е впечатляваш — едни думи, които би желал да чуе всеки човек: „Истина ти казвам, днес ще бъдеш с Мене в рая.“ Това е едно обещание, което щеше да се изпълни само след момент.
ИЗБОРЪТ Е НАШ
Картината с трите кръста, издигнати на Голготския хълм, ни поставя пред избор.
Тя ни показва, че всеки човек сам определя вечната си съдба чрез своето отношение към Спасителя.
Двамата разбойници имаха една и съща възможност — да умрат във греха или да умрат към греха.
Единият остана верен на бунтовността и омразата си и се подигра с Онзи, който можеше да го спаси. Той избра да умре във греха.
Другият се покая и помоли за милост. Той избра да умре към греха.
Единият отиде в ада — мястото на вечното страдание. Другият беше посрещнат в рая — мястото на вечното щастие и блаженство.
Въпросът е: „Кой от двата крайни кръста изразява НАШАТА собствена позиция спрямо Бога?“.
Тези мъже са преобраз на самите нас.
Ние всички сме грешници и заслужаваме да бъдем разпнати.
Нашата вечна съдба, обаче може да бъде различна.
Единият беше бунтовен спрямо Бога и погина. Другият, се покая, изповяда нуждата си от Иисус и беше спасен.
Кой от двата примера ще последваме ние?
Представете си, че би могло да застанем на мястото на единият от тях. Кое място би избрал всеки от нас? Това на бунтовника или това на смирения.
Да попитаме в тишината на храма своето сърце.
