Снимка: Лов и риболов

Старо,но интересно!

„Ловци на мечки стръвници

Осман Барудов от село Манолово, Старозагорско, е отстрелял 26 мечки, 54 вълка и няколко хиляди лисици, синът му Енвер върви по стъпките на баща си

Осман и Енвер Барудови са баща и син от село Манолово, Старозагорско. Истински ловци на мечки – стръвници. Желанието ми да разговарям с тях беше засилено и от детски сантимент. Когато бях в първи клас, в училищния стол на село Осетеново, съседно на Манолово, ядох за първи път кюфтета от мечка, убита от тях.

В един февруарски, мрачен, дъждовен, делничен ден потропах на вратата им. От възрастна жена разбрах, че преди няколко години бащата Осман се е пренесъл във вечните ловни полета, а синът е на лов.

– Имало и по-луди от мен – си помислих аз.

Студът беше страхотен. Усилваше се от почти ураганен вятър. Проклинайки късмета си, тръгнах към колата. В този момент по уличката се зададе мъж, яхнал магаре. Познах го – учителят по трудово Енвер.

Енвер ме покани в дома си. Помнеше майка ми, негова колежка, и баща ми – дългогодишен агроном по тези села. След турското кафе, започнахме непринуден разговор.

– Не се учудвай, че ловувам в делничен ден – започна 71-годишният мъж. – Имам специално разрешително. Повече от половин век стрелям единствено по хищници. С глигани не се разправям. Имал съм случай глиган да дойде през нощта на стървището и да почне да яде мършата. Изгоня го, за да не пречи. Е, имам едно ударено прасе и две сърни, но тогава съм бил с дружинката. Аз и баща ми цял живот ловуваме индивидуално. Днес наобиколих трите стървища, които съм направил около селото. Вързал съм умрели кучета на забит кол. Хищникът не може да ги изяде за една вечер. Обикалям сутринта и където има повече ядено, вечерта заставам на варда. Увивам се с кожуси и одеала и цяла нощ бдя в колибата. Когато се появи лисица, никога не отива веднага на стръвта. Няколко вечери разузнава и чак тогава започва да яде. Обикновенно я стрелям от 15-20 метра, след като се успокои.

Насочвам разговора към ловните приключения на баща му. Осман Барудов е роден през 1912 г. Когато бил на 14 години, през една мразовита нощ глутница вълци влезли в селото. Сдавили доста животни и тръгнали да се оттеглят с няколко овце. Малкият Осман взел бащината пушка и до портата убил един вълк. На другия ден баща му го направил ловец. Първата мечка ударил на 25 години. Започнали да го търсят щом се появи стръвница и убие някое едро животно. Той си правил чакало близо до трупа и всяка нощ заставал в очакване на пакостницата. Понякога тези нощни варди продължавали със седмици.

– Баща ми почина на 85 години – продължава разказа си Енвер. – Само последните три дни не можа да ловува. Отстрелял е 26 мечки и 54 вълка, а лисиците са хиляди. Средно на година биеше по 150 лисици, но е стигал и до 220.

Резултатите на Енвер са по-скромни – около 50-60 лисици на сезон. Рекордът му е 96. Сега лисиците в техния край са намалели и се радва, ако удари през годината десетина. Най-плодотворната му варда била през 1974 г. в района на мина „Качулка“, Сливенско. Зад столовата изхвърляли много хранителни отпадъци и всяка вечер хищниците идвали да се хранят. През нощта, когато Енвер зачакал, дошли девет лисици и това бил последният им пир.

– Беше през шейсетте години – спомня си Енвер. – Три нощи подред баща ми вардеше за мечка край повалена крава. На четвъртата ми каза, че се е уморил и да отивам аз. Притаих се в чакалото. Беше хубава септемврийска нощ. Мечката се появи към 1 часа. Тати ми беше обяснил, че най-сигурно е да се целя три-четири пръста зад предния крак, в плешката. Стрелях с бренеке. Беше доста тъмно и не можех добре да я видя. Куршумът беше попаднал в главата. Това е първата ми мечка.

През 1975 г. Енвер е ударил последната си, шеста, мечка. Тогава ги забранили. Случвало му се е да минават покрай чакалото му мечки, но няма ли разрешително за отстрел, Енвер не стреля. В средата на 90-те години вардел с баща си край едни сливи. За една нощ между тях минали 7 мечки. Последните години не е виждал.

Енвер не се е готвел по някакъв специален начин за вардите. Според него миризмата на мършата е силна и в повечето случаи пречи на мечката да усети човешката миризма. Правил си е чакалото предимно на земята. Обграждал мястото с повече клони. Понякога малко и копаел, колкото да седне по-спокойно. Всичко зависело от мястото, но по възможност гледал да е над стръвта.

– Най-важното нещо при вардата – обяснява Енвер – е за кого работи вятърът – за ловеца или за животното. Когато вятърът духа от нас към приближаващата се мечка, тя се спира, вдишва дълбоко, усеща ни и изчезва… Мечка е идвала до десетина метра зад гърба ми. Рядко е да отиде веднага на мършата, дори и да е яла предната вечер от нея. Първо разузнава. Ако стръвта е на поляна, мечката може да се появи като горски дух, без да я усетя, но в гората се чуват стъпките по шумата и счупените клони.

Слушам как Енвер разказва с лекота и – аха, да повярвам колко е лесен ловът на мечки: взимаш пушката, отиваш на чакалото, идва мечката, гръмваш я и готово. Нищо героично. Разбира се, че в този мъжки лов има и опасности. Ето една от тях:

– При поредната варда на баща ми – спомня си Енвер – мечката дошла на разсъмване. Той стрелял и помислил, че я е ударил в гърдите. Тръгнал да я търси по кръвта. От едната страна на пътечката по която вървял, било урва, а от другата – скали. Стигнал до голяма къпина. Изведнъж мечката се изправила до него, изревала и с лапата го залепила за скалата. Баща ми стрелял от упор в главата й и мечката се строполила в дълбокото дере. Късметът му бил, че не го пратила в урвата. Оказва се, че първият път я е уцелил в предната лапа, но със здравата лапа тя го поваля. От силния удар в скалата гърбът му беше почернял. Заклаха овца и няколко дни лежа в кожата й, за да се оправи.“

През 1976 г. един пиян блъска Енвер с колата си. Контузията не му попречва да се отдава на любимото си занимание. Вече трийсет години той се придвижва по ловните полета, яхнал магаре.

На раздяла го помолих да ми покаже трофеи.

– Никакви нямам – с въздишка каза Енвер. – Когато убиехме мечка, идваха и я взимаха от горското. Имахме някоя и друга кожа, но или ги подарявахме, или ги открадваха. Никой не ни е казвал, че черепът на мечката е трофей.

Чакай да ти разкажа още една история. Преди години жена ми беше посяла зеле до къщата. През зимата видяхме, че два заека идват всяка нощ да пасат. Внучето много искаше да ударим един. Баща ми чу и каза: „В никакъв случай. Забранявам ! Животното ви е дошло на гости и нямате право да го стреляте. Отивайте да си ударите в гората. Стояхме вечер на прозореца и само наблюдавахме заека как пасе.

При големите ловци и моралът е на висота. С преживяното Осман и Енвер Барудови се извисяват над редица днешни ловци, накичили кабинетите си с трофеи.

28.05.2005

Лов ВГ

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here