Мечтая за операция на Уипъл, но най- важното за мен е да помагам на хората

Капитал в банка нямам, семейството е моята най- голяма инвестиция, на студентски бригади в САЩ съм мил чинии, бил съм сервитьор, строител, спасител… хората се чудеха, че уча медицина

За трепета да хване скалпела за първи път, за бруталната гледка на изписания пациент, който се връща в болницата, държейки червата си с ръце, и трудностите по пътя на медицината ни разказа хирургът от частната болница в Дупница д-р Борис Дашкова. Той споделя, че мечтае хирургията и медицината като цяло да бъдат възможно най- малко инванзивни. Лично за него е важно да помага на хората, но не би отказал да участва в най- сложната операция в коремната хирургия Уипъл, която се прилага при рак на панкреаса в първи и втори стадий.
Дашков работи и живее в Дупница, но никой град не може да измести от сърцето му родния Бобов дол, който му носи мили спомени. Споделя, че капитал в банка няма и най- голямата му инвестиция е семейството. Като студент бил на бригади в САЩ, където е работил какво ли не.
Ето какво споделя д-р Дашков:
Д-р Дашков, от колко години сте хирург?
Завърших медицина и се дипломирах през 2008 г. Спечелих конкурс за специализация по обща и коремна хирургия към МУ София, а впоследствие станах и специалист по обща и коремна хирургия. Лекар съм в хирургично отделение на МБАЛ „Св. Иван Рилски 2003“ гр. Дупница, като работя там от 2009 г. Придобих специалност „Хирургия“ и имам сертификати за преминати курсове на обучение към МУ София и множество професионални организации по пластична, козметична и естетична хирургия на темите разкрасителни и възстановителни процедури на лице и тяло.
Спомняте ли си първата операция? Разкажете ни за нея.
Операциите не се забравят! Особено първата! Трябва да отбележа, че хирургията, независимо от вида й, е колективен спорт. Затова моята първа операция, освен за мен, със сигурност е била доста ярък спомен за още няколко души – и за асистиращия старши хирург срещу мен, и за операционната сестра, и за анестезиологичния екип. Като цяло, всеки млад хирург се изправя пред същински „Параграф 22“. Нямаш пациенти, защото нямаш опит и нямаш опит, защото нямам пациенти!. Казано по друг начин, ако даден пациент се е престрашил да го оперира млад хирург, то е ясно, че или пациентът е имал много голямо доверие на лекаря, или не е имал избор и не се е замислял много за рискове.
А във вашия случай, кой е взел превес?
Надявам се в моя случай превес да е взел повече първият аргумент, макар да знам, че имаше доста и от двата фактора. Иначе първата ми операция, погледната от нивото на опита, който имам днес, ми се струва нещо лесно, но тогава въобще не беше така. Операцията беше на пациент със хемороиди. При въпросната операция пациентът получи относително значителна загуба на кръв, което в този момент може да се каже, че ме стъписа. Разбира се, на този тип операции се губи кръв, но аз като млад хирург си спомням, че го приех малко стряскащо. Спомням си ясно момента, в който сестрата ми връчи скалпела и посегнах да направя инцизията. В мен имаше две усещания – първото бе огромното желаниe за работа и хъс да покажа колко много мога, а второто – респектиращ страх от осъзнаването, че човекът е поверил живота си на мен. Същественото е, че в крайна сметка всичко премина благополучно.
Млад специалист сте. Защо предпочетохте да останете в България? Факт е, че много от колегите Ви заминават в чужбина да правят кариера.
Да, извечно е изкушението, че тревата в чуждия двор е и по-гъста, и по-зелена. Медицината, в частност хирургията, в някои страни на Запад технически е по- напред от България, но е факт също, че не е и толкова различно. Иначе нямаше как нашите млади колеги да отиват да работят там.
По – добре ли са организиране обученията в чужбина?
Програмите им на обучение са по-добре организирани и системата там е така устроена, че да тласка младите напред и да им дава пациентите и опита, от който имат нужда, за да го няма „Параграфът”. Говорил съм си надълго и нашироко с един колега, който замина за Германия. Ако дадем за пример модела с реката – в Германия сякаш системата те носи и ти дава „попътен вятър“, тук в България малко или много трябва да „плуваш” и то доста здраво, за да се измъкнеш. Но честно казано и двата модела имат и добри, и лоши страни. Както всичко в живота. И все пак защо останах в България? Просто! Идеализъм, родолюбие, ентусиазъм.

Д-р Дашков /първият от ляво на дясно/ с екип по време на оперирация на пациент в частната болница, собственост на Ени Лефтеров.

Вие сте хирург. Коя е интервенцията, която надали ще забравите?
Ще се върна отново на твърдението, че хирургията е „колективен спорт“. Без колегите, които бяха до мен на първата ми операция, а и през всички дни, операциите, в това число и първата, нямаше да са спомен, че си успял; по-вероятно биха били спомен за неуспех. Незабравима за мен остава интервенцията на пациент, който оперирах от перфорирала язва на стомаха. Всичко мина гладко и изписах човека на десетия ден от операцията. След два дни ме викат за спешна консултация в спешния кабинет, на която виждам същия пациент, държащ червата си в ръце. Питах го какво се е случило и той ми обясни, че бил в мазето и пренасял касетки с буркани, при което му се отворила раната и червата му изскочили навън. Той обаче седнал да си гледа телевизия и след няколко часа, като вече много го заболяло, се обадил на бърза помощ. От стоенето на въздух вътрешностите му бяха доста изсъхнали и повредени. Приех го и го оперирах веднага. Човекът и днес е добре. Много съм щастлив и доволен, че мога да помогна на хората, изпаднали в такива тежки и жиовотозастрашаващи състояния.
А коя е операцията, която мечтаете да извършите?
Тук всички колеги и млади, и стари хирурзи ще се засмеят. Характерното за една голяма част от младите хирурзи е да искат на направят операцията на Уипъл. Това е най-тежката и трудна оперативна интервенция в хирургията. Определено не е „залък за всяка уста“. И аз съм си мечтал в началото да направя тази операция. Сега от гледната точка на опита искам да правя операции, с които да помагам, искам да правя оперативни интервенции, които да са успешни, независимо от това колко големи или малки ще са те.
Как си представяте хирургията след пет или десет години?
Представям си хирургията все по-красива и щадяща. Колкото и странно да звучи, със съвременното си развитие хирургията малко по малко става все по-миниинвазивна. Характерно за хирурзите е да искат да оперират, но аз смятам така. Ако медицината следва естествения си ход с развитието на научните достижения, е реалистично да очакваме в следващите години да имаме все по-ранно диагностицирани заболявания за оперативни намеси, а оттам и по-малко инвазивни и травматични процедури, които да правим.
Като се приберете вкъщи след тежка операция за какво мислите?
Случвало се е след тежка операция да се прибера вкъщи и започвам да си мисля „Защо се прибрах? Трябва да съм при болния…“ и се връщам в болницата“. Болестта няма почивен ден, а лекарят трябва да е при болния. За близо 12 години работа едва ли ми се събират 100 пъти да съм обядвал вкъщи.
Какво за Вас е хирургията?
Хирургията не е професия, тя е призвание, всеотдайност, вдъхновение! Това те прави човек и те кара да обичаш човека! Убеден съм, че цялата медицина трябва да е вдъхновение, а не търговско дружество. Оперирал съм ден и нощ, в делници и на празници, навръх Нова година…
Какво за Дашков е любовта?
Любовта е всичко, както в професията, така и в семейството. Това е най – важното за мен. Моите родители са ме учили така. Човек да не забравя откъде е тръгнал и на къде отива. Баща ми заръча никога да не губя човешкото и човещината в себе си и начина, по който да гледам на пациентите.
Разкажете малко за студентските години?
В университета бях председател на студентския съвет и имах много задължения. Трябваше да подкрепяме и да помагаме бедните ни състудентите.
Как стана, че отидохте в чужбина?
Като студент две години ходих на студентска бригада в Съединените щати в щата Флорида за по четири месеца. Работех като мияч на чинии в ресторант, сервитьор, спасител на плажа и строител дърводелец. Местните хора там не можеха да повярват, че ще ставам лекар, но им обяснявах, че съм там, за да изкарам пари за издръжката ми и семестриалните такси.
Дашков щастлив човек ли е?
Да, щастлив съм! Имам семейство, което винаги ме е подкрепяло, създавало е уют, спокойствие за творчество, създавало е отношение към хората – да ги обичаш, уважаваш, да им помагаш. И друг път съм казвал – капитал в банка нямам. Голямата ми инвестиция са моето семейство. Бобов дол е моето родно място. Това е градът, който обичам. Голяма част от живота ми е свързан с този град. Там са моето семейство, моите приятели и колеги. Живея и работя в Дупница, но Бобов дол си остава, моето красиво градче, което обичам.
Как искате да завърши нашата среща?
Аз като лекар бих завършил с последни щрихи от Аристотел….
„Разумният търси не това, което е приятно, а това, което го спасява от неприятностите.”

Драгомира Йорданова

1 коментар

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here