В. Атанасова: В дупнишката болница умориха баща ми, с 4 отрицателни теста си играха на „има ковид- няма ковид“, влезе с температура, а се парализира

Със сестра ми обикаляхме около болницата с надежда някой да ни каже как е татко, доц. Недин ни крещя по телефона да спрем да ги притесняваме с „Великия Георги Цветанов“

„Моят баща беше одържавен. С температура го закарахме в болницата в Дупница, вкараха го в ковид отделиинето. Състоянието му беше тежко, беше парализиран. След два отрицателни теста за коронавирус го оперираха в хирургията без да ни питат. Разбрахме в последствие. Влоши се и го закараха в „Св. Анна“ в София, където пак се оказа с ковид и издъхна, след като беше интубиран. Потресени сме от нечовешкото отношение на лекарите в Дупница. Искам отнемане на лекарските права на доц. Димитър Недин. д-р Елена Гюзелева ме покани в ковид отделението“. Това разказа пред камера на „4Власт“ Василка Атанасова от Дупница, която месец след смъртта на баща си Георги Цветанов още не може да се съвземе от страшния стрес да тича до болницата в Дупница, да се бори с пренебрежението на лекарите, докато се опитва да разбере как е баща й.
Ето и потресаващия разказ на една дъщеря, загубила баща, сблъскала се с липсата на съчувствие и човешко отношение.

„Казвам се Василка Атанасова и ви разказвам трагедията на моето семейство, не защото търся съчувствие, а защото се надявам, че като дам гласност на безчинството, извършено с моя баща ще предпазя от същото нечий друг баща! Моят баща се казваше Георги Цветанов. Беше на 74 години, здрав физически и много деен човек. Работеше с декари ниви и градини на ръка. Честен и трудолюбив човек, създал сплотено и задружно семейство. И всичко това до деня, в който не попадна в Ковид отделението на дупнишката болница. На 16 август баща ми се подхлъзнал на вадата на една от нивите, които обработваше и си ударил главата. Когато се прибра у дома, нямаше главоболие, разказа ни, че паднал и пил вода от вадата и си легна да почива. Вечерта обаче вдигна висока температура. След два дни отново вдигна температура. С много увещания се съгласи да отиде на лекар. На място разбрахме, че, щом имаш температура, процедурата е да отидеш в спешна помощ. От спешна помощ татко бе изпратен в Ковид отделението на дупнишката болница, за да му бъде направен тест за Ковид. И така на 19 август започна нашият кошмар. На 20 август му направиха теста. На 21 август дойде резултатът, според който той беше с ковид 19. Не знам какво стана с баща ми след положителния резултат, но до вечерта на същия ден тялото му се парализира и той не можеше вече да говори. Опитахме да разговаряме с лекар, за да разберем какво се случва, но информация ни беше отказана. В събота в 11.00 часа отново звънях в болницата с молба за информация. Вместо информация получих навикване, че съм се обърнала към жената, с която разговарях, с госпожо, а тя била доктор. Тъй като никой не ни казваше какво се случва с татко аз, и сестра ми стояхме по цял ден в двора на болницата с надежда все от някой да чуем думичка. Уви, не чухме. Молихме със сестра ми да пуснат една от нас да се грижи за баща ни. Предложихме да се подпишем, че поемаме отговорност след излизане от отделението да спазваме карантина и да си направим тест, но не ни разрешиха. В неделя отново бяхме в двора на болницата и позвъних в отделението с надежда да говоря с някого за татко. Сестрата предаде телефона на доктор, който започна да ми крещи да престанем да притесняваме лекарите с Великия Георги Цветанов. Каза, че за великия Георги се грижел лично доцент Недин, т.е. той. Продължих да моля за информация въпреки виковете.

Доц. Недин каза, че баща ми няма симптоми на ковид, а има проблем с корема, имал парализирано дебело черво. Каза, че най-вероятно има нужда от операция, но, тъй като има положителен тест, не може да бъде изведен от там, за дасе оперира. Молих го, ако има възможност, да платя нови тестове. Разбрах, че са му направили нов тест. На 24 август (точно 3 дни след положителния резултат) дойде отрицателен резултат. Доц.Недин ми каза, че пускат втори тест и след него ще ми обясни как ще процедираме. Вместо да ми обясни как ще процедираме на 26 август баща ми е изведен от Ковид отделението, откаран в Хирургия и подложен на 4 часова тежка операция, без да бъде уведомен никой от семейството ми. Разбрахме за това, когато вечерта се обадих в Ковид отделението да помоля за думичка информация. Дежурната сестра ми отговори, че баща ми вече не е техен пациент, а е преведен в Хирургия. Отидохме веднага в отделението, където беше преместен татко и на входа се видяхме с реаниматора, който е бил на операцията. От него разбрахме, че операцията е била 4 часа и много тежка. Разбрахме, че моят баща е опериран в затворена за пациенти хирургия, в която според портиера няма никой. Да, отделението беше затворено, но с моя баща вътре. От тук започна чакането да отминат 8 критични дни. През цялото това време никой от лекарите не застана пред нас, за да ни обясни какво се случва, какво се прави и защо всичко се пази в тайна от нас. Баща ми беше все така парализиран.
Ние не знаехме дори, че са извели дебелото му черво в торбичка. Не знаехме нищо. На четвъртия ден по телефона ни казаха да отнесем бульон, с който да захранват татко. Когато вечерта занесох бульона, изненадващо за мен ми разрешиха да вляза и да го видя за 1 минута. Той беше безпомощен, не помръдваше и сякаш не разбра, че съм там. Тогава един от лекарите, който после разбрах, че е д-р Юруков, за пръв път разговаря очи в очи с мен и ми обясни, че не могат да открият причината за това отпуснато и вяло състояние, в което е изпаднал баща ми. Каза още, че на сутринта ще направят скенер и ще търсят евентуален инсулт. На следващия ден на обяд пак говорих с д-р Юруков и разбрах, че татко не е получил инсулт. Разбрах още, че в Хирургия са му направили още един тест за Ковид и той отново е отрицателен. Персоналът, който се грижеше за моя баща беше без предпазни облекла, без очила и ръкавици. Носеха само маски. През цялото това време исках да изведа баща ми в друга болница, защото исках да разбера с какво го парализираха и да се опитат да му помогнат. В опитите си да намеря помощ стигнах и до телевизиите. Свързах се с репортери от НОВА и БТВ. Нова телевизия не прояви никакъв интерес, но репортерка от БТВ дойде в Дупница и засне репортаж с мен.

Тогава обаче се опита да интервюира и другата страна, но д-р Гюзелева отговори, че е заета и няма да говори. Доц. Недин отказа също да говори, а Мария Жайгарова каза, че не е медик и няма да даде интервю. Единствен портиерът потвърди думите ми пред репортерката. Оказа се, че щом болницата не иска да говори, материалът няма да бъде излъчен. Такава била политиката на телевизията. Вече бях звъняла във всички институции, които можеха да ми помогнат, бях писала до когото се сетите, но помощ нямаше. Решихме на всяка цена да изведем татко от тази болница. Отидохме в отделението по Хирургия и помолихме да ни пуснат при баща ни за 1 минута, за да му кажем, че ще направим всичко възможно да го преместим. Пуснаха ни и двете със сестра ми. Казахме на татко, че ще се опитаме до края на деня да го преместим. Не съм сигурна, че той разбра какво му казваме, но се опита да ни каже нещо, което за съжаление не разбрахме. Същия ден (на 03.09) прикечер, когато вече беше време да му занеса бульон, ми се обади жена от болничната регистратура, за да ме информира, че баща ми е преведен в болница „Света Анна“ в София. Изпаднахме в ужас, искахме обяснение, но нямаше кой да ни отговори. Питахме как си позволяват да правят с нашия родител каквото си решат, без да ни уведомят и без да искат нашето съгласие? Отделението по Хирургия отново беше запечатано, а жената от регистратурата каза, че в болницата няма ръководител нито лекар. Напълно сломени тръгнахме за София. В болница „Света Анна“ разговаряхме с лекар реаниматор, който обясни, че състоянието на баща ми е тежко, че доц. Недин го е закарал, защото според него се налага втора операция на корема. Докторът каза още, че проблем с корема към този момент няма, но търсят причината за парализираното му тяло и за това, че изследванията на баща ми са добри, а той е в почти будна кома. Направиха нов скенер, за да търсят отново инсулт, но нищо не откриха. Казаха ни, че един път в деня, в 11.00 часа, можем да звъним за информация. На 04 септември по телефона ми казаха, че татко има проблеми с дишането и може да се наложи да бъде интубиран. Казаха още, че са му направили бърз тест за ковид, който бил отрицателен. Това вече съвсем ни ужаси! Не можехме да проумеем как всичко, започнало само с температура, мина през ковид, след 3 дни нямаше ковид, последва операция на корема, а пък сега вече не можеше и да диша? Представете си как се преживява да ти кажат днес в 11.00 часа, че сигурно ще го интубират и до 11.00 часа на другия ден ти нищо не знаеш. Нямаш право да звъниш втори път в деня. Седиш, умираш от страх и гняв, давиш се в сълзи, но чакаш! На 05 септември се обадих отново с молба за информация и не можах да асимилирам това, което ми казаха. Казаха, че баща ми е дал положителен тест за ковид и е преместен в Ковид реанимация.
Докато се гърчехме от срах за татко, получих обаждане от д-р Юруков, на когото бях безкрайно благодарна за това, че той беше единственият лекар от дупнишката болница, който разговаря с мен. Разговорът беше, за да ми каже, че багажът на татко е останал в Хирургия в Дупница. Помоли ме и за очна ставка между мен и доц. Недин, защото доцентът и колегите му го били обвинили, че тайно ми е давал информация. Разбира се, отидох на тази среща. Тогава за пръв път видях доцента. Зададох всичките си въпроси към него, но отговори не получих. Още по-страшно е това, че той ме убеждаваше, че червото на татко се е парализирало от диабет със стойности на кръвната захар около 6, 7. Излях цялата си мъка и обида към Недин, казах истината за това, че не съм получавала информация от Юруков и си тръгнах. Доктор Юруков ме изпрати до изхода на болницата, носейки багажа на татко. На портала той ми каза: „За съжаление те не оставиха никакъв шанс на бай Георги да оцелее“ На 12 септември в часа за информация разбрахме, че татко вече е интубиран. На 14 септември в 11.00 часа, както всеки ден, звънях в болницата с молба за информация за Георги Цветанов, но ми казаха да се обадя по-късно. В 11.20 часа отново звънях, но казаха да се обадя след 20 минути. Така в 11.40 дежурният лекар ми съобщи, че през нощта баща ми е починал и, понеже в болничните документи не били записали телефон за контакт, не са ни информирали. В същото това време, докато аз чакам да ми дадат някаква информация,сякаш обичният ни баща е клошар и никой не се интересува от него, изпратили полицай от гр. Рила да съобщи на майка ми, че татко е починал. И така, след 4 отрицателни теста, баща ми почина от ковид 19. Така пише в епикризата му от болница „Света Анна“. В епикризата му от дупнишката болница пише, че баща ми е изписан след подобрено състояние, без нужда от хоспитализация и продължаващо лечение, а в същото време той не беше изписан, а преместен от тях с линейка в София и то в тежко състояние. Всяка дума, написана от мен, е тъжната истина и аз мога да го докажа. От момента, в който моят баща се парализира и отказваха да ни дават информация, разбрах, че нещо нередно се прави с него. Започнах да правя записи на всички разговори с телефона си, включително и на телефонните разговори с болниците. Тези записи са при адвоката ни, но ще дойде време, да ги публикувам. Не знам дали съществува ковид 19, но знам, че това, което гледаме и слушаме за вируса, е различно от истината. Знам, че в нашия случай вирусът ту го имаше, ту го нямаше. Знам, че сестра ми откара татко в спешна помощ, а от там в Ковид отделението, а зет ми го закара от с. Стоб до Дупница, но тях никой не ги потърси. Никой не ги тества и никой от нас не беше под карантина. Единствено майка ми беше посетена 3 дни след положителния тест на татко. На улицата от РЗИ й връчиха протокол за карантина. Моята майка е с инсулинозависим диабет, с тежко белодробно заболяване и на 74 години, но дори не й направиха тест. Зная, че в опит да получа някаква медицинска документация още докато татко беше в дупнишката Хирургия отидох да искам епикриза от Ковид отделението и бях поканена от д-р Гюзелева за разговор вътре, в самото Ковид отделение, без никакви предпазни средства. Зная, че баща ми за три седмици беше мъкнат от отделение в отделение, от болница в болница, минавайки през какви ли не мъчения и диагнози и всичко това в пълна тайна от нас – неговото семейство. Зная, че той беше убит от дупнишките лекари, а държавата, с мълчанието на институциите към които се обърнах за помощ, го позволи. Зная, че ни бяха отнети всички човешки права. Нямахме право да знаем какво се случва с татко. Нямахме право да решим къде и кой да го оперира, нямахме право да решим дали да бъде преместен и къде. На практика моят баща беше одържавен. Нямахме право да изискаме и аутопсия в друга болница, независима от прокуристката на дупнишката болница. От постъпването му в Ковид отделението той вече не принадлежеше на нас, а на държавата. Зная, че загубихме стълба в семейството си, а заедно с него загубихме и всичко, в което някога сме вярвали.“
Потърсихме за коментар прокуриста на болницата Мария Жайгарова. Тя обаче съобщи, че по случая тече прокурорска проверка и не може да дава информация. Екипът на „4Власт“ е в готовност да даде думата на всеки от споменатите медици.