Голготската саможертва на Иисус
Вниманието на целия свят през всички векове е насочено към Голготската саможертва на Иисус. В Стария Завет го виждали чрез пророчествата, а в Новия – чрез разказите на свидетелите на това велико събитие, променило времето, променило хората, променило света. Първото пророчество за Иисус е дадено още в Райската градина в Еден (Бит. 3:15), веднага след грехопадението. Той е семето на жената /църквата през вековете/, който ще смаже главата на змията/Сатана/, а тя ще му нарани петата. Той е и пасхалното агне от времето на Мойсей. За него има повече от 300 пророчества само в Стария Завет. Едни от най-подробните описания на голготските събития прави пророк Исаия, осми век преди Христа. Това е причината да го нарекат Евангелски пророк или пети евангелист. Нека заедно да погледнем това негово пророчество и да чуем последните слова, изречени от Христа.
Исаия 53:9 Отредиха Му гроб със злодейци, но Той биде погребан у богатия, защото не бе сторил грях, и в устата Му нямаше лъжа.
Иисус е опозорен публично. Но както светлината, когато осветява калта и тинята, не може да се изцапа от тях, така и опозоряването е несъвместимо с Христос.
При кръстните страдания и смърт се открояват ярко грозотата на греха и красотата на светостта. И едното, и другото са доведени до край.
Виждат се ясно забавлението, опиянението и насладата, които хората изпитват от унижението, страданието и смъртта на някой друг.
И на този мрачен фон свети с тиха светлина, идваща от кръста, Бащината любов на Бога. Дори в този момент на горест Иисус не мисли за Себе Си, а винаги за някой друг. И винаги с желание за помощ и стремеж да оправдава. Това се вижда особено добре в последните думи, които изрича:
- Към екзекутурите и мъчителите Си Иисус не изпитва злоба и ненавист, нито желание за мъст, а по-скоро съчувствие, защото знае тяхната присъда. Когато носи кръста Си на път за Голгота и се олюлява под тежеста му, няколко йерусалимки проплакват съчувствено. Божият Раб ги поглежда и им отвръща, също съчувствено, да плачат по-скоро за себе си. Той знае тяхната съдба, която те не знаят. Преди да влезе в Йерусалим, поглеждайки града от околните хълмове, сам Иисус се просълзява. Знае, че скоро ще бъде обсаден и разрушен. Така и сега, в момента, в който Му забиват гвоздеите, Той мисли за своите мъчители и екзекутори с добро. В този горестен момент се моли за тези, които не знаят какво вършат. (Лука 23:34)
Тогава Иисус рече:
“Отче, прости им! Те не знаят какво правят.”
А те хвърлиха жребий, за да разделят дрехите Му.
Молитвата Му е послушана. Според свещеното предание стотникът се е казвал Лонгин. Още при кръста, след настъпилия мрак и станалия голям земен трус, той и стражата с него изповядват вярата си в Иисус, че Той наистина е Божият Син. От 1Кор. 12:3 става ясно, че са докоснати от Светия Дух. По-късно стават християни и загиват мъченически по примера на своя Господ.
- Към майка Си. След пронизващата болка от забиването на гвоздеите, вниманието Му се насочва със загриженост към скъпата Му майка. Отново Иисус е зает повече с грижата за страдащите близки. Добре разбира болката на пронизаната с меч душа (Лука 2:34,35). Мисли как да запълни оставащата след Него празнина в живота на най-скъпия човек, неговата майка. (Йоан 19 :26)
А Иисус, като видя майка Си и стоящия там ученик, когото обичаше, каза на майка Си:
“Ето син ти, жено!”
- Към Йоан.
Следващите думи са насочени към неговия любим ученик (Йоан. 19:27)
После каза на ученика:
Ето майка ти!
И от онзи час ученикът я прибра у дома си.
- Към разбойника на кръста.
След подигравките и мъченията следва и самата екзекуция. Иисус е разпънат между двама разбойници, (в средата) сякаш е по-голям разбойник, главният от тях. Единият се включва в общия хор на подигравателите, макар и страдащ на кръста. Иисус не отвръща на хулителя. Другият обаче, вероятно разпнатият от лявата му страна (Лука 23:33,40), Го оправдава, нарича Го Господ и се обръща с молитва към Него. Той получава незабавен отговор: (Лука 23:43)
“Истина ти казвам: днес ще бъдеш с Мене в рая!”
Иисус не пропуска случай да спасява, дори когато умира.
- Изпитва жажда. (Йоан 19:28)
След това, Иисус, като знаеше,
че всичко вече е свършено,
за да се сбъдне Писанието каза:
“Жаден съм.”
Дават Му да разкваси устните си с оцет, за да се отнеме поне малко от огъня, пулсиращ във вените Му. С течение на времето, кръвта започва да се усеща като разтопено олово. Сърцето полага неимоверни усилия, за да я изтласква до мозъка, а дишането става все по-трудно и тежко.
- Към Отец. (Мат.27:46; Пс 21:2)
А около деветия час Иисус извика с висок глас:
Или! Или! Лама савахтани?, сиреч:
Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил?
С каква точност се изпълняват пророчествата! Давид ни е разказал тази картина 1000 години преди да се случи. Първоначално Иисус има много последователи. Хората виждат удивителните неща, които казва и прави, и Го следват с множества. Но постепенно започват да се отдръпват, след като водачите на народа Го отблъскват. Накрая, предаден от Юда, попада в ръцете на тези, които искат живота Му. Даже и Петър отрича, че Го познава. Но Иисус никога не е прекъсвал връзката Си с Отца. И сега, натоварен с вината от греховете на целия свят като жертвения козел на Йом Кипур (ден за очистване на Светилището), Иисус за първи и единствен път се чувства разделен с Отца. Това е най-тежката болка, която понася. И въпреки това, дори и тогава Той се уповава на Бога и се обръща с вяра към Него.
- Свърши се! (Йоан 19:30)
А когато Иисус вкуси от оцета, каза:
“Свърши се!” После наведе глава и предаде дух.
Става трус (дали не е споменатия от Исаия?). Завесата на храма се раздира на две, по свръхестествен начин, отгоре надолу. Може би богобоязливите юдеи, станали свидетели на това събитие, са си закрили очите да не гледат, за да не би да видят Бог в откритата Светая Светих зад раздраната завеса и да умрат от гледката на Святостта на Всемогъщия. След известно време все пак е трябвало да погледнат, за да видят, че пресветото място е празно, защото Бог не живее в ръкотворени храмове (Д.А. 17:24), а в сърцата на вярващите. Свърши се със старозаветната жертвена система и с много от обичайните порядки, защото истинската жертва вече беше факт. Агнецът Божий, предопределен отпреди създанието на света, се яви и се принесе в жертва веднъж завинаги за всички вярващи. Всъщност жертвите от Стария Завет не могат да спасявт. Тяхната единствена цел е да посочат истинската изкупителна жертва в Христос, която се приема с вяра.
Новият Завет е факт от този момент.
Апостолът обяснява, че едно завещание влиза в сила само там, където и когато има смърт на завещателя. Освен това, без проливане на кръв и няма прощение на греховете, а заветтът се сключват с принасяне на жертви. Бог също изисква жертва от наша страна, но не същата като Иисусовата. От нас се очаква да се грижим за нашите тела като за жива жертва, като за божии храмове, защото вярващите не принадлежат вече на себе си, понеже са купени на най-високата цена. Цената не е банкноти, сребро или злато, или каквато и да е светска суета, (1Пет. 1:18 [BUL-1940-RE]) като знаете, че не с тленни неща – сребро или злато – сте изкупени от суетния живот, предаден вам от бащите ви, 19 но със скъпоценната кръв на Христа, като на агнец без недостатък и пречист,
Към Отец. (Лука 23:46)
Тогава Иисус извика с висок глас:
“Отче! В Твоите ръце предавам духа Си.”
И като каза това, издъхна.
Въпреки че се чувства изоставен от Отца, Той отново се обръща към Него в мига на смъртта си. Последната мисъл и последното Му желание са насочени към Отца. Подобен пример на святост ни показва по-късно и дякон Стефан (Д.А. 7:59,60)
Екзекутираните затворници са били погребвани без почит, в отделно място. Вероятно в обща яма и анонимно. Но с Иисус не е станало така. Пророк Исая (Йешая) е пророкувал и е записано, че ще бъде причислен към злодейците. Това вече се изпълни. Предстои да се изпълни и следващата част от пророческите думи – (Исая 53:9) Отредиха Му гроб със злодейци, но Той биде погребан у богатия, защото не бе сторил грях, и в устата Му нямаше лъжа. Независимо че Бог допусна Сина Му, единственият Му Син, макар и невинен, да страда и даже опозорен да умре, това беше с цел Той да поеме нашата вина и наказанието за нея. Все пак Божията справедливост не преставаше да действа. Щеше да бъде погребан почетно в гробница, изсечена в скала, на богат човек Йосиф от Ариматея), който я беше приготвил за себе си, но я отстъпи за Христа.
(1Петр. 2:21-25) Вие за това сте и призовани; защото и Христос пострада за вас, като ви остави пример за да вървите по стъпките Му. 22 Той не стори грях, нито устата Му изрече лъжа. 23 Когато Го хулеха, Той не отвръщаше с хули; когато страдаше, не заплашваше, а поверяваше това на Праведния Съдия. 24 Той Сам възнесе с тялото Си нашите грехове на кръстното дърво, за да бъдем мъртви за греховете и да живеем за правдата – чрез Неговата рана се изцелихте. 25 Защото бяхте като заблудени овце, но сега се завърнахте при Пастира и Пазителя на вашите души. (1Йоан. 3:5) и знаете, че Той се яви да носи греховете. В Него няма грях.
- Празният Гроб.
Дали се е сещал Йосиф, когато е приготвял тази гробница за себе си, каква ще е нейната бъдеща съдба.
Първо, че по този начин участва в осъществяването на едно от най-важните пророчества на Стария Завет, имащо централно значение за спасяващото се човечество, което повлиява чрез Новия Завет живота на всички вярващи през всички времена.
И второ, колко хора ще я посещават през вековете, за да се поклонят пред подвига на Христа, който на това именно място строши портите на смъртта. Чрез смъртта си победи смъртта и вечният живот отново засия.
„Поради това делото Христово е реалност физическа и може даже да се каже биологическа. На кръста смъртта е погълната от живота. В Христа смъртта влиза в Божеството и в Него се изпепелява, защото ‘не намира в Него място за себе си’. И така, изкуплението е борба на живота със смъртта, и победител е животът. Човечеството на Христа – това е начатък на новото същество (творение); … След въплъщението и възкресението смъртта е неспокойна: тя вече не е абсолютна. Всичко сега се устремява към апокатастасис тон пантон (восстоновлению всяческих) – т. е. Към пълно възстановяване на всичко разрушено от смъртта, към ‘осиянию’ на целия космос от Славата Божия, която да стане ‘все во всем’; от тази пълнота не ще бъде изключена и свободата на всяка човешка личност …”[1]
[1] Владимир Лоский, Боговидение, Издателство АСТ, Москва 2003 г. стр.547, 548
Автор: Милчо Найденски
Благоевград
